Като пеперуда - тихо, незабележимо бе влязла, без да я усети. Вратата беше отворена. Гледаше съсредоточено, замечтано, притихнало разноцветните, разлепени по стените в междинната стая, примамливи оферти с маршрути из Европа.
   Усети я по сянката. Покани я в офиса.

   Влезе плахо, плавно, сякаш не стъпваше, а летеше. Впечатли го белотата, прозрачността на фината и кожа - чиста, гладка,бисерна. Стройно, тънко тяло, слабовато, но хармонично. Къса, светлосиня пола, шарена блузка, дънково яке с дълъг ръкав. Бели маратонки, къси синкави чорапи до глезените. Права, черна коса, прибрана на опашка до раменете. Лице скулесто, очи пъстри, устни тънки, едва очертани, прикриващи леко прави бели зъби.

    Очи святкащи, на моменти блуждаещи, зареяни неизвестно къде...Хем тук, ала не съвсем...Но магнетично, парещо,пронизващо излъчване. Завладяващо, грабващо, необяснимо точно с какво, затова омагьосващо...

     Приседна встрани на дивана с присвити леко рамене, прибрани колене, но щедро разголени от оскъдната пола...

  - Искам да уча бизнес. Къде мога да се запиша ? Колко струва? - попита го сякаш знаеше, очакваше, че точно той е този, който трябва да отговори.

  - Наблизо, отсреща има Бизнес център...Може би там...Има най- различни курсове...

    Мълчание. Погледът и се зарея през прозореца насреща. Сякаш за миг отиде, отлетя другаде...
 
    Погледна го продължително, съсредоточено, проучващо, искащо, очакващо...Усмихна се, наведе срамежливо глава към млечнобелите си, разтворени бедра... Улови погледа му, впит някъде там, съзерцаващ сластно черните бикини...

    Свенливо уж, поприбра крака, но фриволно, уж неволно, открехна ги пак...

    Дали наистина го остави да я съзерцава, наслаждава...?
    Магнетизмът набъбваше, овлажняваше сетивата - зовящо, мамещо плътта...

   - Тук живее ли някой в съседните стаи? Това семейна фирма ли е? - откъсна го от унеса, отразен в очите и...

   - Как се казваш? - измъкна се...

   -  Невена Любенова...А ти?

   - Габриел.

   -Кой?

   -Пашиянов.

   -  Искам да работя тук...И да отида във Франция... - каза го молещо, почти глезено, искрено, търсещо, викащо съгласието му.

   - Какво си завършила?

   - Езикова гимназия през 2000-та година.

   - Каква специалност?

    - Френски.

   - Кажи на френски: "Аз ям кроасан"

   - ...Амии...Жууу...кроасан....

   - А, "Аз слушам радио" ?

    Замълча.Нищо не промълви. Погледна го топло, питащо, мило, очакващо...

    Загледа се в ръцете и - малки, нежни, с тънки, къси пръсти, до дъно изрязани нокти.

    - Какво прави днес? - опита се да вникне в  заниманията,интересите, защото белотата, нежността на кожата издаваха затворен, не напрегнат физически живот.

    - Стоя си вкъщи...

    - Какво работи баща ти?

    - В транспорта.

    - Шьофьор на автобус?

    - Да...

    - Защо си толкова слаба? Храниш ли се ?

    - Баща ми все ми се кара...Както си ям, ставам и хуквам навън...

     Не разбра какво точно става с нея, но предположи, че е преживяла нещо стресиращо, депресиращо,смазващо, подтискащо психиката, а и под дясното око сякаш имаше остатъчна синина...
     Деликатно попита за майка й. Не отговори.

     След кратко мълчание,  полюбопитства  за заплатата му - колко е, кога я получава. И като не получи отговор ,въздъхна:

     - Е,е,е,е...,никой не ми казва колко получава....

     Предположи, че е ходила и в други офиси, търсейки възможност за работа....Или пък близост някаква...

     ...Погледите им се задържаха дълго. Не мигнаха...

      Възбудата го разтърсваше, идваше му да скочи, да я сграбчи, нацелува, докосва, гали дълго нежната и кожа....

  Тя се изправи, неспирайки да го гледа в очите.

  Тръгна към нея...

   - Искам да те прегърна...

   Отскочи, отръпна се....

   За да избегне неловкостта, започна да и разказва как е гледал клип, в който някой си , си сложил табелка на врата с надпис "Прегърни ме", застанал на оживена улица с разперени ръце и очаквал някой да откликне на призива.. Едни спонтанно реагирали и го прегръщали, но повечето учудено, изумено подминавали...

    Подаде и ръка за довиждане, задържа малката, пухкава белота, погали я...Не се възпротиви...

   Уж тръгна си, но на входа се застоя, впила поглед в очите му...Хем си тръгваше, хем не...

   - Ела пак някой ден - помоли я с надежда, че още утре ще пристигне....

   - Какво ще правим...?

   - Ще си бъбрим...

    Тръгна си колебливо, мистериозно, както бе дошла...

   
    Спомни си детството...
    Ловеше пеперуди.
    По пръстите му оставаше прашец от крилата им...

    Докоснати веднъж, не можеха да излетят....

 

 

Той е убивал пеперуди?

" Докоснати веднъж не можеха да излетят !.....", е чудесен завършек.Магнитично допълване и очарование от различно усещане за близост и нестандартно привличане .....А може би е друго ?

Някога отдавна живеел в древен град Майстор, заобиколен от своите ученици. Най-способният от тях се замислил веднъж:
-А има ли въпрос, на който нашият Майстор няма да може да отговори.
Той отишъл на зелената ливада, хванал най-красивата пеперуда и я скрил в дланите си. Пеперудата шавала с пипалцата си и гъделичкала дланите на ученика. Усмихвайки се, той отишъл при Майстора и го попитал:
-Кажете, каква пеперуда имам между дланите си - жива или мъртва?
Той здраво държал пеперудата и бил готов във всеки един миг да я смачка заради своята истина.
Не обръщайки дори глава, за да погледне ученика, Учителят отговорил:
-Всичко е в твоите ръце.

безсловестен клип на бушуващи в душата
чувства -

***Ела пак някой ден - помоли я с надежда, че още утре ще пристигне***

и само този пеперуден прашец нарушава меланхоличния/сякаш!/ритъм...долива му...вълшебство

прекрасно си го предал...
приказка в реалността...бавно,
полека,стъпка по стъпка...водиш ме...
до финала,
там...пространство и прашец...за ново начало
и тържество на сетивата..в .мен...непознатата

е!...привет сладък Шар!