Запридаме дните, множат се годините.

Тъчем си живота,  доколкото и както умеем.

Късаме, връзваме, усукваме, пресукваме житейската нишка, а вретеното неспирно се върти...

" И няма име, няма възраст вретеното предящо нов живот."

Какво, кога, как, доколко успяваме да извлечем, запредем от житейската 
къделя?

Връткам си дните, търся си златната нишка...

И нишките му се преплитат в многообразни и многоцветни съчетания...За да ни дарят с приятелство, светлина, усмивки, обич...
А златната нишка, съм сигурна, че ще я откриеш... Нали знаеш, че най-лесно тя се долавя със сърцето!...Ти си човек, който може да направи това. Или може би вече си я открил...:)
Многоцветни усмивки от мен!:))))

Разпридат се дните ни, изтеглят конеца и бавно смаляват годините ни кълбета. Разчепкваме битието си – и накъсваме житейската нишка. Развързваме разпаднатите дни, раздираме пресолените спомени, разчепкваме мигове – отдавна загубени. Къделята се стопява – вретеното омаляло лежи. И няма нищелка, която да го завърти. Нишката, оматала безпомощно началото и края, е грохнала…