Прочетен: 893 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 26.04.2009 20:58
Ама този очарователно шантав свят никога няма да го разбера.
Ей го на - онзи там кънтри певец, кажи му името, много е известен, продават му се албумите, наскоро вдигна шеметна сватба с Никол Кидман.Абе, има -няма три месеца от тогава, и вчера чета - постъпил в клиника за алкохолици да се лекува и от там по медиите правил изявления колко много я обича...
Ами аз, ако си имам Никол Кидман, друго не ща.Готов съм и фамилията и да приема, освен това ми отива на името - Юри Кидман.
Прекрасно!
Ей в такива моменти напълно разбирам кокошката, дето сънувала просо.. Нали, докато не се поставиш на мястото на другия, не можеш да го разбереш. Сега вече я усетих тая кокошка, макар че Кидман не съм я сънувал, може би от гордост, себелюбие или не знам си що...
Ей затуй, напоследък неистово се оформя, напира у мен желание, копнеж по въжето.
Абе, беси ми се и това е. Само не мога да разбера откъде пък се пръкна тъкмо този начин за съешване с отвъдното.
Даже веднъж опитах, сложих си въжето. Бях го намазал с краве масло, не с маргарин, защото кожата ми е чувствителна. Все пак маслото е естествен продукт. Постоях малко с примката - ей тъй, да свикна, за комфорт. И като ме засърбя, като ми пламна нежното вратле...То аз поло не понасям, камо ли въже. Сигурно маслото е било менте.
Шантава работа. Има ли нещо истинско на пазара? Сигурно да, но не съм късметлия...
Реших да търся друго измерение , пространство и най-вече видение за многострадалната ми душа. Довечера ще се накънтря. Тъй де, след като кънтри певецът има Никол Кидман, пък става алкохолик, аз що да си мечтая за нея? Значи, алкохолното опиянение дава много повече. Значи тя не го опиянява.
Логично, нали?
23.08.2007 18:56
Ама разбрах, че носел неземна душа, че, понесъл нелеката си орис на делника, развиделявал замрежени прозорчета във очите, работел с магични ключета за душите, нижел изпод мъчно перо думите с онова вълшебно наричане, дето можело да иззижда проядени стени и на най-скритото. Ама той си останал самотник, преглъщал и трупал болката - тъй нужна, че да изстиска от нея жилото, с което да забоде съвземащия живец на омалялото от живот човечество...
А аз, ако си имам този словесен вълшебник-лечител, нищо друго не ща. Не искам и нищо от него да взема, даже и фамилията му не бих могла да поискам, за да не оделнича магията на изящното и за да не опроизирам изкуството на лечителството...
Ей в такива моменти никак не разбирам кокошката, дето сънувала просо. Защо е нужно да го сънуваш, просото просто го има, макар и понякога дълбоко и незнайно где скрито. Въпросът е да се размърдаш изпод собствената си перушина и да го намериш - онова, дето е скрито, дето е далече от лесното, дето не се стига само е един хвърлен поглед или с едно протягане на ръката.
И да се поставиш на мястото на Другия, че да го разбереш... Не искам да се поставям на мястото на кокошката и цял живот все да сънувам и вечно да търся къде е просото. Неистово ме подпира, напира у мен желание, копнеж да задържа подарено-откритото в собствените си шепи, да си го стискам, да си го съхраня неразпиляно от вятърните надежди, ненакърнено от земните тегоби, невзето от суетните несгоди... Абе искам си го и това е...
Само не мога да разбера откъде пък се пръкна у мен тъкмо този неистов начин за съ-общуване с Другия. С този, който е далече от моите пътища, който е посветил себе си на Вселената, но някак необичайно и непонятно вече е влязъл точно в моята рамка. Дали е естествено като стремеж, дали е постижимо като смисъл?
