"Писма от кухнята" са част от моето пътешествие към себе си. То винаги изисква търпение, свързано е с другите около нас. За готвенето е необходима радост на духа, за общуването - още повече. 

   Според древна китайска традиция готвачът предава своя дух на храната. Пишещият, общуващият - на текста, думите /словесната храна/.

   Така стигаме до кухнята на живота. Всички сме усещали, забелязали, доловили, че на определени места или в компания се чувстваме приятно, хармонично, зареждаме се с енергия, жизнерадостни сме. В други случаи, на други места, с други хора, се чувстваме потиснати, обзема ни лошо настроение, дразни ни чуждото присъствие, сякаш ни изсмукват жизнената енергия.

   Предпочитам да пътувам с влак, удоволствието е несравнимо.  Едни от пътниците  усещам, излъчват енергия, топлина, хармонизиращи с моите. Други ме напрягат, отблъскват. Единствено с присъстието,  дори безмълвно.

   Места, хора ни зареждат с хармония,  други с дисхармония...

    Продуктите - образите, знаците, детайлите, са навсякъде около нас. Остава само да ги усетим, забележим, да ги подберем и съчетаем в словесна гозба.

     В книгата си "Усещане за място" Вим Вендерс находчиво препоръчва:"Опитайте се да мислите за образите, все едно, че става дума за храна. Вече не като за значение, съдържание, content, стока, съобщение..., а като за food, ядене, основна необходимост. Разбира се, не за стомаха, а на първо място - за душата, като за задоволяваща душата потребност."

    Пътешествието предстои...

 

 

Формата, в която се вместват фрагментите от тази своеобразна житейска “Кухня”, е интересна: поезия в прозата или ритмизирана проза? Всъщност от съвкупността на тези текстове тук може би се “ражда” един роман-партитура за човешката душевност – с присъщата й усложнена принизено-възвишена делничност? При цялата странност на подобна жанрова определеност?
Най-ценна в текстовете си остава споделената откровеност – спотайва се зад всяка дума, вече като че ли започнах да усещам Човека – там, някъде примамливо и загадъчно вплетен в изреченските плетеници на словото. Скрит, но все пак истински, - който пожелае да открехне душата си, би могъл да го “чуе”. Езиконамереността, вътрешният ритъм, понякога даже лекото надбягване на думите със смисъла издават неподправена авторска оригиналност!
И точно тази аритмия действа твърде близко, твърде естествено, а понякога и обсебващо. Защото зад тези думи всъщност се крие животът. Който не е нито подреден, нито съвършен, нито винаги толкова грозен, нито пък извисен. Всички чувства и мерки се гонят, търсейки някаква специфична, тяхна си хармония. Текстове "фейс ту фейс", както биха казали модерно някои, или текстове, които се срещат лице в лице с животеца, този, истинския, не измисления...
Може би затова и думите тук въздействат и "приготвят" чудодейните ястия за душата. Превръщат се в житейски метафори, които започват да преследват, които започваш да преоткриваш...
Текстове, родени от общочовешката болка, от съвместното ни мъкоукротяване, от неудържимото ни страстообладаване?! Възможно ли е спонтанността да ражда смисъл? Какъв е този механизъм, който изтръгва най-неразгадаемото от най-дълбокото и го облича в четивната лекота на най-обикновения изказ... Смисъл и думи - думи и смисъл?! В играта им пластове се наслагват - и лични, и общочовешки, и фриволни, и драматични...
Ще си позволя тук, към някои от текстовете, да “прилепя” част от спонтанно провокираните у мен “реплики” - предизвикани от досега с “усетеното” слово.
С надеждата че ще съумем да влезем в “житейската кухня”, за да сътворим заедно необозримите рецепти на човешката душевност с подправките на диалогичната охудожественост.
Нека дойдат на помощ готвачите!