Детски магазин с играчки плюшени, дрънкалки, залъгалки. Витрина южна, слънчева. Късен следобед, малко преди залез.
   Старец с капела сламена, костюм светлокафяв седи отпред на перваза до стъклото подпрял се на бастун, превит - самият той такъв. Детството зад него отдавна е отминало - мечета, зайчета, камиончета... Дали играчки имал е? Витрина като екран, от годините рамкирана, от живота провокирана. А той се свил отпред, задрямал, самотен. На две превил се, дете безпомощно отново.

  Раждаме се с нуждата от грижи, с още повече - отиваме си. Плюшените мечета и кукли зад стъклото очаквателно стоят. А старецът задрямал е...

  Некролози усмихнати, лица на мъртъвци в едър, цветен  формат - жизнерадостно сияят от стени, дървета наоколо, напук на смъртта. Това надежда е за близките, живец в душите някъде там... Подход нов, отскоро, типично нашенски... И няма кръст и няма текст - жизнерадостност сияйна. Победа над смъртта. Оптимизъм безкраен, съхраняващ ни точно, когато ни е нужно болката да превъзмогнем....

  Некрологът е нещо като характеристика за постъпване в Рая - най-хубавите думи, може и нечувани преживе от този, за когото са написани, се диплят вътре. Но вече не текстът е водещ, определящ, а снимката - цветна, голям формат на фотохартия, сияйно, лъчезарно усмихната - насмешка, презрение над онази с Косата.

  Спомних си за последната книга на Уйлям Сароян "Некролози". Некролог №60 започва така: "Мъртвите, мъртвите, бедните мъртви, прекрасните мъртви, самотните мъртви, глупавите мъртви, сигурно не е трябвало да умират, но ето на, умряха тъпите копелета, взеха, че умряха, а това не беше особено наложително."

 Улавям се често, минавайки край многобройните отрупани стени в града на места подходящи или не,
че се зачитам, заглеждам в некролозите. Не съм сам, това ме успокоява. Най - вече споделеното в "Равносметката" на Съмърсет Моъм. Той четял всичко от любознателност, страст към четенето - некролози, даже и разписанието на влаковете. Ей тъй, без причина...