Катереше се по камениста пътека към висок планински връх. Сред храсти, повалени борови дървета, изпочупени клони...

Стигна бързо. Поседна да почине. Извади от раницата двете си любими якета. Остави ги в тревата. Продължи по тениска...

Вървя дълго от другата страна. Премина през няколко дерета.
Изкачва се, спуска се...Пак и пак...

Не знаеше посоката, нито къде отива...

Някакъв копнеж по якетата го стресна, сепна. Прииска му се да се върне, да ги прибере, но толкова бе далеч... Не знаеше как. Изгубил бе пътя назад...

Пристигна в някаква къща, озова се в стая с няколко легла. Белотата на чаршафите, светлината...

Сам...и подтискащото, натрапчиво чувство за липсата на якетата...
Защо ги остави, беше неразделен с тях. С едното спортуваше, другото ежедневно носеше...

Събуди се с облекчението - това е само сън, сън, сън...
Тук са в стаята.

Малко преди да отвори очи, имаше усещането, че якетата са като хората, които обичаме, привързани сме към тях, а изоставяме... Необяснимо защо... Лишаваме се от топлината им, не ни обгръщат, обвиват вече...

Уж любими са, не можем без тях, необходими са, а ги зарязваме някъде на върха...

Защо пък там...?

Странно нещо са сънищата...

Кажи ми защо? Защо го правим? Защо се лишаваме от топлотата и обичта, която ни заобикаля...

Защо сами си причиняваме болка?

Потънах в този твой сън...

...Ти имаш способността да изразяваш всичко по уникален начин... И себе си... И сънищата си...И сънищата пресъздават теб...
Много ме развълнува с този сън...

кой е изтрил тук мойто слово?

Весели празници!