Кръстю Пастухов / защо го споменавам пак ще ти пиша по-късно/ в "Стръкове" пише:
"Раят е
в очите ни
щом се погледнем.
Не
мигай."
Та, за този рай - мимолетен, откъдето и да го погледнеш, още повече с пожеланието: "Не мигай." Колко можем да издържим, без да се просълзим?
Без да можем да виждаме същността един в друг, да се обсебваме, обследваме, подкрепяме? И без да мигнем при това?
Не, не можем без да ни мигне окото, да продължим...
Та, нали с едното мигване си отиваме - с раждането си отваряме, а при смъртта затваряме, склапяме клепачи...Завесата на житейския спектакъл...
 А на сцената кои сме - добри или лоши и кой ни режисира?
 Ще ми загори лукът. Утре пак ще ти пиша...

 

Спускаща се завеса бавно ни отдалечава от делничната задъхана сцена. Всяка вечер бавно и стелещо, с ритъма на здрача, зад кулисите се скрива нашето “себе си”. “Себе си” си отдъхва, за миг застива в немислеща, невиждаща, нечуваща, незначеща същност, погълната от живителното безгласие на тишината, утоляваща ненаситно жаждата си с безмълвие.
“Не трепкай!”. Колко можем да издържим, без да се вгледаме в себе си?
Без да се опитаме да се самооткрием, да се обходим, да се наврем в тъмните улеи на дълбокото, за да побутнем и да поразсърдим вината - онази, уморената от дългия ден... “Себе си” започва да се открива, гърчи мисли в несподеленото, чува гласа на неизреченото, оглежда се в скритите погледи на мълчанието...
Не, не може да продължи, ей така без да му трепне, и без да потърси същността на Другия. Вкопчва се в неспира на взаимодогонването, изпълзява по стъблото на взаиморазтварянето, изтича в избуелите стръкове на взаимоусещането.
...Времето ни отмерено и бавно изтича - заето с разменено-преобърнатата “аз-ти” роля в моноспектакъла “Наречен живот”. Останала зад кулисите неоткрита...