Тъжен съм. Ама много. Ям шоколад - голям, за да подсладя унилостта, потиснатостта и приканя, примамя отново радостта, веселостта, лъчезарността. Очаквам какаовото вещество да ми възвърне натуралното естество, усмивката да намери, доведе и пак да ми е добре. Шоколадът,казват, действал като любовта - засилвал химичните процеси в посока веселба, усещане ефирно, лекота. Та затова  усмивката чакам да дойде сега.Един вид - да ме хване шоколадът.

 И ето - направо си е кеф.Усещане летливо,сякаш покълват ти крилца, тъгата като стрела от мен изхвърча. Сладко, сладко се усмихвам. Направо си се смея. Откога не беше ми се случвало. Погледнах се в огледалото - влажен, искрящ, леко отнесен поглед. Не ми и трябва да се влюбвам. Такъв съм си. Натурално и какаово. "...По-сладко от шокоооолааааад..." - радостно зазвуча текстът на онази песничка, знаеш я, нали ? Запях си я.

Кеф, кеф , ама, всичко си има начало и край. Не помня колко часа ме държа това щастие, но някак си то се прекърши, увяхна и джуките ми пак увиснаха, след като през прозореца видях как циганки чевръсто премитат от асфалта нападалия липов цвят, оживено пълнят торбите...
Грабнах молива и ето - нещо като хайку ти написах:

Още една чаша чай,
изпита от живота ни.
Липите прецъфтяха...

 Внимавай, когато си купуваш липов чай. Ще изляза да се поразходя. Сигурно ще си взема шампанско и банани.
Пак ще ти пиша.