В безкрайно очарователно краткия ни живот  шампанското е неизбежно, нужно като южен плод, като блян за някъде там. За да ни топли, стимулира и мъката игнорира.

С банани, в чашата добавени, носещи загара, влажно пясъчния полъх на далечния, безбрежен Юг. 

Напук на житейския лук, насълзяващ очите ни, премрежващ мечтите ни, убиващ сънищата дори...

Никак, ама никак без него не бихме могли. Усещане за празник, мимолетен макар. Но всеки ден нали е подарен ? Тогава?

Наздраве до забрава!

За стимул е това - обков за утрешния ден, за устрем нов, надежда също. Нали Човеци сме и ни е присъщо. От дъното да се оттласнем, житейските тегоби да надраснем. И да се отправим пак нагоре, нагоре, нагоре и натам...

Прекрасен е животът. Но, мълниеносен, пенлив и резлив...

Ние си го правим - да или не, сносен...